Вероятно доста хора, включително и високограмотни, са попадали в ситуация, в която са се замисляли дали да поставят кавички, или не. Ето моите размисли в отговор на един читателски въпрос.
Въпрос от Ралица
Здравей, Павлина!
Би ли могла да споделиш езиковата си логика по въпроса за кавичките при имена на дворци, замъци, мостове, фонтани, градини, паркове… Защото моята е доста разколебана и не ми дава мира от известно време. Струва ми се, че като вторични названия би трябвало да са в кавички (най-вече по името на селището, Версай например), но масово се пишат без кавички (особено световноизвестните, като Лувър, който на всичкото отгоре е и музей днес).
Много ще съм ти задължена, ако споделиш своето виждане по въпроса!
Благодаря ти предварително.
Моят отговор
Здравей, Ралице!
Въпросът ти е интересен, а проблемът – доста заплетен, затова ще си позволя в отговора си да спомена неща, които сигурно са ти известни. Правя го и за да бъде публикацията полезна за по-широк кръг читатели.
Случаите, за които говориш, не са включени в раздела за употреба на кавичките в предговора на последния правописен речник*, но бихме могли да кажем, че за тях важи правилото за отделяне на приложения, които са собствени имена или функционират като собствени имена към определяеми съществителни. Употребата на кавичките изглежда най-естествена именно когато вторичното название (ще използвам твоя термин) е предхождано от съществително нарицателно име, определящо какъв точно е обозначеният обект: музеят „Прадо“, галерия „Уфици“.
Причини за пренебрегването на кавичките
Разколебаната употреба на кавичките при туристически забележителности от ранга на Лувъра и Ермитажа** аз отдавам на това, че макар да са собствени имена, те много често се употребяват с членуваната си форма, което пък е следствие от широката им известност. В моето съзнание кавичките са препинателен знак, сигнализиращ, че затвореното между тях не подлежи на промяна, понеже ограждат собствени имена (по принцип те не променят формата си), цитати (чуждата реч трябва да е точно, буквално предадена), заглавия (също не подлежат на промяна, но с някои уговорки – вж. по-долу). Това е едната страна на въпроса.
Другата е, че кавичките като препинателен знак при вторичните названия не са толкова авторитетни и задължителни, колкото точката и запетаята, особено когато главната буква достатъчно ясно отделя собственото име в графично отношение. Кавичките в тези случаи не са и „жизненонеобходими“ за текста, нямат първостепенна роля за бързото му и правилно възприемане. Затова и по-лесно се пренебрегват според мен. Нещо повече, ако в даден текст има много названия в кавички, той натежава и става по-труден за четене (повече съм писала тук).
Употреба на кавички при някои вторични названия
Как да постъпваме обаче, ако държим да сме прецизни и да спазваме нормативните предписания? Би трябвало да поставяме кавички при имената на дворци, музеи, мостове, фонтани, паркове, когато те са вторични названия: дворецът „Хофбург“, музеят „Метрополитън“, мостът „Понте Векио“ (който, казано на чист български, си е Старият мост), парк „Оборище”, фонтанът „Грозната лодка“.
Когато собственото име на обекта включва съществително нарицателно в себе си, кавички не се поставят: Версайският дворец, Природонаучният музей, Карловият мост, Люксембургските градини/Люксембургската градина.
По отношение на членуваните собствени имена Лувъра и Ермитажа аз бих постъпила йезуитски – бих ги написала в курсив (italic). Ако се налага непременно да направя избор с кавички или без, бих ги написала без.
Употреба на кавички в заглавия и проблемът за членуването
Тук ще се спра на въпроса дали е възможна изобщо някаква промяна на заглавие (на книга, филм и т.н.), поставено в кавички, в зависимост от синтактичната му позиция в изречението. Според Б. Георгиев който се позовава на мнението на Л. Андрейчин, нечленувано име в заглавие – „Речник на българския език“ – може да се членува: в „Речника на българския език“. Членуваните имена от мъжки род пък варират – с пълен и с кратък член: заглавието на едно от стихотворенията на Иван Вазов е „Българският език“, но ако изразът е ... в стихотворението „Българския език“… тогава синтактичните условия налагат да се употреби кратък член.
Тази линия на разсъждения е логична, но в предговора на последния правописен речник открих пример, който не отчита мнението на двамата наши известни езиковеди: Гледахме „Краят на песента“*** (подчертаването е мое). Ако трябва да съм съвсем откровена, аз съм раздвоена по въпроса: съзнанието ми приема мнението на Б. Георгиев и Л. Андрейчин, но езиковото ми чувство говори, че има дисонанс между употребата на кавички и възможността за каквато и да е промяна в съдържанието, затворено между тях. Самото вариране на формите на думите дискредитира основанията за употреба на този препинателен знак.
И още нещо за членуването на думи в заглавията. В палеославистиката е прието заглавията на старобългарските съчинения да се пишат без кавички: Шестоднев, Небеса, Лествица от Йоан Синайски, Диалозите на Псевдо-Кесарий, Кратко житие на Климент Охридски. Вероятно тази практика се е наложила по следните причини:
1. Формата на единственото или на опорното съществително име (респективно на определението към него) варира – членувано/нечленувано, с пълен член/с кратък член: Шестоднев/Шестоднева/Шестодневът; Кратко/Краткото житие на Климент Охридски.
2. Името на автора често е неразделна част от заглавието: Лествица от Йоан Синайски, Слова на Григорий Богослов, Пандекти на Антиох, Пандекти на Никон Черногорец.
Писането на определени заглавия без кавички е прието в научната литература, макар и в една определена област, и това едва ли е случайно. Не други специалисти, а именно филолози са почувствали ненужността на препинателния знак в някои ситуации.
Мисля, че с течение на времето кавичките ще продължат да отстъпват от своите позиции, а разумното поведение на хората, държащи да пишат грамотно и с уважение към нормата, е да не се престарават с поставянето им там, където те вече изглеждат – малко или много – неестествено: примери като Лувъра и Ермитажа са добра илюстрация в случая, затова си позволявам да ги посоча за трети и последен път.
______________________________
* Нов правописен речник на българския език. С., БАН, Хейзъл, 2002.
** Статията е написана на 23.01.2010 г. В издадения след това (2012 г.) нов Официален правописен речник на българския език е въведено правилото, че без кавички се пишат имената на предимно небългарски културни обекти, когато са употребени без категоризираща дума (предшестващо съществително нарицателно): Мулен Руж, Ермитажът, Ковънт Гардън, Ла Скала, Сорбоната, Лувърът (с. 99, т. 106.2).
*** Нов правописен речник на българския език. С., БАН, Хейзъл, 2002, с. 96.