Едно от най-често нарушаваните граматични правила в българския книжовен език е за членуването на съставните собствени имена. Веднага го илюстрирам с пример, за да не звучи толкова отвлечено и неразбираемо. Вместо правилното
На откриването на изложбата присъстваха представители на Столичната община
доста по-често може да се прочете или чуе
На откриването на изложбата присъстваха представители на Столична община.
Защо всъщност толкова много хора грешат? Дали е само защото не знаят правилото? Или го знаят, но не се съобразяват? Честно казано, когато коригирам текст и се натъкна на подобни случаи, понякога и на мен ми се иска това правило да не съществува. Особено в примери като Трима нови младши съдии ще правораздават от днес в Окръжния съд – Пловдив. Сложете си ръката на сърцето и кажете дали в Окръжен съд – Пловдив не звучи по-естествено.
И така, коя е причината да избягваме членуването при такива имена? В основата стои същността на имената – те са собствени (а не нарицателни) и назовават единичен обект, който „е винаги определен в съзнанието на говорещия (респ. пишещия) и възприемащия съобщението“[1]. Тоест те вече носят определеността в себе си – дори без да са членувани. На тази особеност обръщат внимание също Вл. Миланов и Т. Жилова, давайки красноречив пример: „Никой днес не употребява членувано съчетанието Орлов мост като Орловия(т) мост, защото тези наименования са утвърдени като единични, достатъчно наложени обекти от реалността, които не се нуждаят от допълнителни граматически средства, за да бъдат определени“[2].
При собствени имена като Столичната община, Окръжният съд – Пловдив, Министерството на здравеопазването имаме класически примери за езиково излишество – чрез членната морфема изразяваме определеност при имена, които сами по себе си вече са достатъчно конкретни, познати, определени. Затова и езиковото съзнание отказва да добави определителен член, който нищо повече не съобщава, никаква допълнителна информация не носи.
Към горния аргумент нека да добавим, че съществителните собствени имена, които се състоят от една дума, по правило не се членуват – Мария, Петров, Русе, България… Защо тогава съставните собствени имена да се членуват?
Отговорът не е никак прост. Най-кратко е да се каже, че във всеки естествен език във всеки момент действат различни тенденции, включително противоположни. Да, от една страна, имаме Мария, Петров, Русе и България, но от друга, нерядко, особено в разговорната реч, може да чуем Мимето, Сашето. Членуват се прякорите и прозвищата (редовно) – Ицо Хазарта; някои географски названия – Родопите, Дунавът, Средиземноморието; исторически събития и епохи – Освобождението, Античността.
Според И. Харалампиев в езика действа закон за пределния обхват на новите граматични явления, който се изразява в това, че отначало едно ново граматично явление се настанява там, където появата му е предизвикана от определени вътрешноезикови или външни причини, и постепенно заема цялата подлежаща граматична територия[3]. В исторически план определителният член в българския език се настанява първо при нарицателните съществителни имена тъкмо поради посочената по-горе причина – съществителните собствени имена „поначало са определени в съзнанието на носителите на езика“[4]. Постепенно членната морфема превзема прилагателните и прониква и сред съществителните собствени имена, т.е. опитва се да заеме цялата територия на имената.
Ако това е посоката на развитие в българския език, членуването на съставните собствени имена (Столичната община, Министерството на здравеопазването) е в съзвучие с нея. Разбира се, трябва да имаме предвид, че езиковите процеси обикновено са много бавни и продължават столетия. От друга страна, днес сме свидетели на значителното им ускоряване заради интензивния вътрешноезиков и междуезиков обмен и няма да се учудя, ако в следващите десетилетия настъпят чувствителни промени.
И още един щрих към членуването на съставните собствени имена, за да бъде картината доволно сложна. В случаи като Нов български университет се допуска изключение от правилото, защото в устната реч новия(т) български университет не би се възприело като собствено име и слушателят може да разбере, че става въпрос за някой нов български университет.
В цялата тази ситуация кодификаторът като че ли няма полезен ход и не очаквам да настъпи някаква промяна в правилото. Остава ни да следим за по-отчетливи тенденции в живия език.
_______________
[1] Граматика на българския книжовен език. Т. 2. Морфология. София: Издателство на БАН, 1983, с. 124.
[2] Право, правопис и правоговор. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2020, с. 84.
[3] Развойни тенденции в съвременния български език. Велико Търново: Фабер, 2009, с. 74.
[4] Пак там.