Интервюто на Биляна Михайлова с Павлина Върбанова се препубликува от „Дойче Веле“.
Госпожо Върбанова, безпокои ли Ви това, че т.нар. политическо говорене все повече се откъсва от „човешкото“ и потъва в празни фрази и сложни думи? Или не сме прави да очакваме от политиците да говорят на „човешки“ език?
Нормално е като граждани да очакваме политиците да говорят поне на разбираем език и да не отиват твърде далеч в сложния си изказ. Това е в интерес и на самите политици, ако искат публиката да осъзнава техните послания, в някаква степен да им се доверява и когато дойде време за избори, да гласува за тях.
Празнословието според мен е нещо по-различно и причините за него са доста, но аз бих посочила две основни. Едната е, че политикът поначало не е особено стойностен и просто няма съществени мисли, няма ясни позиции, които да облече в думи. Другата причина е, че политикът в момента не може или не иска да каже нещо и ако например журналист му зададе въпрос, който предполага конкретен отговор, общите фрази са начин да се измъкне.
От друга страна, от около трийсет години наблюдаваме и обратната тенденция в политическото говорене – стремежа то да се очовечи, да се доближи до хората след казионната реч на социализма. В България много „напреднахме“ и стигнахме дори до просторечието, чрез което вече се демонстрира неуважение към аудиторията и което има свой ярък представител, доскоро облечен с голяма власт. Предполагам, че новите политически попълнения също ще дадат своя принос за „очовечаването“ на публичната реч. Ето, и аз мога да се изразявам завоалирано, но все пак се надявам да се опазя от общите фрази.
Пред кого искат да се покажат, „презентирайки“ и „приоритизирайки“? Нали тези думи ги има и на български? Но това се оказва точно толкова банално, колкото за един уважаващ себе си елитен бар да се омерзи да включи в менюто ракия.
Да, някои думи наистина толкова често се срещат в българската реч, че стават банални – и не само на политиците им се струват такива. Думата представям е изтъркана от употреба и затова вече презентираме не само когато изнасяме презентация: презентираме успехи, продукти, изложби, дори риболовците презентират примамките на рибите.
Ако искаш да привлечеш вниманието на публиката, трябва да бягаш от баналното. Новите чужди думи са като екзотично силно питие: може и да дразнят носоглътката, но компенсират с това, че са интересни – тъкмо защото са нови и все още необичайни. Не казвам, че употребата на презентирам е препоръчителна, нито че трябва да се избягва на всяка цена. Препоръчително е думите и изказът изобщо да са съобразени с конкретната речева ситуация. Колкото по-широка е аудиторията, толкова повече говорещите и пишещите, в това число и политиците, трябва да внимават как се изразяват.
Разбира се, това, което имаме като чуждици и усложнен изказ в публичната реч, може да е провокирано от несигурността на говорещия в значимостта на казаното от него и изобщо в собствената му значимост; може да издава и интелектуална немощ, и ред други неща.
Случва ли Ви се да се озадачавате от това, което чувате от българските политици? Търсите ли обяснение или направо да кажем – превод? Какво си мислите например, когато чуете, че някой „има експертиза“ в определена сфера?
Естествено, случва се да се озадача от нещо чуто или прочетено в медиите, но политиците не са сред основните заподозрени. Ако търся обяснение, то е за причината за даден езиков факт. За експертизата мисля, че е ясно какво и защо стана: под силното влияние на английския език думата започна да се употребява в българския с английското си значение „експертни знания, умения (плюс опит)“, което се добави към нейното утвърдено значение – „разглеждане на проблем от експерти, за да се даде компетентно заключение“. От езиковедска гледна точка не е станало нещо извънредно, нито пък неестествено – разширяването на значенията на думите е нормален лексикален процес. Макар да съм почти сигурна, че в случая той е необратим, лично аз не употребявам експертиза вместо експертност. Просто моето езиково съзнание не е готово да прегърне новото значение на думата.
Да продължим с „малки микрофирми“ и „първи приоритети“. Израз на какво са подобни „дървени дъски“?
Това са примери за тавтология, в които повторението е смислово, тъй като значението на прилагателното вече се съдържа в съществителното. Такъв тип тавтология обикновено допускат хора, които не знаят точното значение на употребяваните от тях думи. Но нека все пак да не съдим толкова строго, защото в определени случаи може да се наложи да уточним, че дъската е дървена – ако вкъщи например имаме и пластмасова, и дървена дъска за рязане на зеленчуци.
Ако пък сме набелязали десет приоритета, трябва да се замислим как да определим най-важните от тях, защото първи приоритети и особено пръв приоритет е дразнещо наистина. Често се случва така, че нямаме време да прецизираме изказа си, особено когато речта е устна и спонтанна. Тогава аз съм склонна да извинявам подобни отклонения от правилната реч.
Обратим ли е този процес, или само ще се задълбочава и политиците, които „надграждат“ и „визионират“, ще се отдалечат още повече от електората, който в един момент може и изобщо да спре да ги разбира?
Мисля, че процесът ще се задържи в определени граници, защото, ако електоратът престане да разбира политиците, те автоматично ще слязат от сцената. Инстинктът за политическо самосъхранение би се задействал. Не съм сигурна обаче докъде може да стигне принизяването на публичната реч, особено когато тя вирее в средата на популизма и в общество, което, изглежда, е склонно да взема важни решения на основата на емоциите, а не на разума. Обезпокоителни са и други тенденции, които наблюдавам напоследък: засилването на арогантността и агресията в политическото говорене, монологизирането на речта и воденето на диалог проформа, което на практика означава разпадане на диалога. Наскоро един кандидат-политик блестящо показа в интервю каква не бива да бъде политическата реч, и това предизвика изключително силна обществена реакция – впрочем нормална реакция на демонстрираната арогантност и самозабравяне.