Аз също няма да критикувам никого. Ще се опитам да обясня – без претенциите това да е изчерпателно обяснение от последна инстанция – защо всъщност българското заглавие Полковникът няма кой да му пише е смущаващо. Познавам лично не един и двама преводачи, уважавам искрено труда им и работейки с тях, понякога наистина се чудя как успяват да се справят с толкова много на брой и толкова трудни казуси.
Още вчера, когато се разгоряха дискусиите, си казах: това заглавие е най-малкото силно смущаващо. Мислих, мислих, но не се сетих за конкретно граматично правило, което да е нарушено в изречението. И досега не съм се сетила, но разбира се, не изключвам възможността нещо да ми е убягнало.
Защо обаче толкова много хора, при това начетени, високообразовани, включително хора на словото, изразиха несъгласие? Според мен – защото, най-общо казано, изречението е граматически объркващо за хората, чийто майчин език е българският. А откъде идва объркването? Е, няма да минем без синтактичен анализ.
Имаме сложно изречение, състоящо се от две прости: Полковникът няма и кой да му пише. Първото е главно, а второто е подчинено допълнително (отговаря на въпроса Какво няма?), въведено с въпросителната дума кой. Такъв тип сложни съставни изречения (с подчинено допълнително) са често срещани в българския език и дотук няма нищо необичайно.
Имаме обаче две основни утежняващи обстоятелства в конкретния пример, чиято комбинация направо разказва играта на възприемащия изречението:
Първото е, че нашият вътрешен синтактичен анализатор*, след като прочетем (или чуем) Полковникът няма, очаква да последва пряко допълнение** – то може да е и една дума, и цяло изречение: Полковникът няма отговор, Полковникът няма какво да каже. При тези варианти нямаме никакви затруднения да възприемем информацията. Щом обаче видим (чуем) Полковникът няма кой…, се сепваме: ама чакай сега, нали полковникът е подлогът (субектът), а сега се намесва още един подлог (субект) – кой, вместо очакваното пряко допълнение (обект). И за да стане още по-объркано и затормозващо, в подчиненото допълнително изречение се появява непрякото допълнение му, което реферира към подлога в главното изречение.
Ако подчиненото изречение е въведено не с кой, а с дума, която изпълнява ролята на допълнение в него, синтактичният ни анализатор няма затруднения – защото той точно това очаква и иска (и съответно недоволства, ако не му го дадем): Полковникът няма кого да критикува; Полковникът няма какво да каже.
Второто основно утежняващо обстоятелство в нашето изречение е глаголът няма. Много често той се употребява безлично (3 л. ед.ч., без да има субект на действието), и то – за зла участ – точно в такива конструкции като нашата: Няма кой да ме спре; Няма кой да си сложи главата в торбата; Няма кой да обясни като хората… В заглавието глаголната форма няма е лична, но формално съвпада с безличното няма, защото също е за 3 л. ед.ч. (аз нямам, ти нямаш, той (полковникът) няма…).
И какво прави нашият синтактичен анализатор в тази комплицирана ситуация? Вдига безпомощно ръце и започва да се гневи. Според мен – с основание. Защо не ми давате пряко допълнение, а ми сервирате нов подлог? Защо това няма сте го комбинирали точно с кой да и ме карате да се чудя лична глаголна форма ли е, или безлична?
Ето това може би щеше да ни каже нещастният анализатор, ако му бяхме дали думата. Но той си е безмълвен, защото има наистина много и важна работа – обработва тонове информация, за да ни помогне да я възприемем и осмислим. По-добре е да не го затрудняваме и натоварваме прекомерно. Ако пък наистина сме решили да подходим по-екстравагантно, тогава трябва да сме готови да поемем на своите плещи товара на неговото недоволство.
_______________________________
* Синтактичен анализатор (или синтактичен разчленител) е термин, с който си служи Стивън Пинкър, за да обозначи менталната програма, анализираща структурата на изречението по време на езиковото разбиране (Как умът създава езика. София: Изток-Запад, 2007, с. 230).
** След няма може да се очаква и да + глагол в сег. време (образува се отрицателна форма за бъд. време), но тук тръгваме по линията на имената.